Expat Bulgarian Mum

Лека бременност без никакви усложнения. Млада и здрава.Всички ме питаха ще си ПЛАТЯ ли избор на екип. Аз категорично казах, че не искам да си избирам екип. Най-малкото нямах представа как да избера екип като нямам впечатления за нито един доктор в болницата в която бях избрала да раждам/ най-близката/.  И до днес не разбирам това понятие “избор на екип”.  Нали това им е работата. Който се падне, няма да ме оставят сама да раждам. Колко съм била наивна.

Изтекоха ми водите в 2 през ноща. Отидохме в болницата, бумаги, едно друго, преглед и дежурният доктор отсече, че няма да родя преди обяд. Пратиха мъжа ми да си ходи, а мен оставиха  в предродилна зала, където другите обитателки спяха или поне претендираха, че спят. Просто ми посочиха едно легло, вързаха ме за апарата, който записва тоновете и се изнесоха на някъде. Болката от контракциите прогресивно нарастваше. Реших, че ако махна коланите  на апарата, ще помогне. Не помогна.

Обхвана ме  страх. Лампите бяха загасени и само от коридора в далечината идваше  светлина. Една жена пъшкаше. В главата ми изникваха сцени от филм на ужасите.  Отидох 3 пъти до тоалетна докато разбера, че не ми се ходи до тоалетна. С огромни усилия на почивки се добрах до леглото. Страха започна да се трансформира в паника.Чух стъпки. Зачаках напрегнато да се доближат. Видях  призрак  в коридора. Силует де.  Нямах представа лекар ли е, акушерка или санитарка. Успях да извикам преди силуета да изчезне някъде в коридора.

“Извинете! Извинете!”

Силуета спря и се обърна към мен.

“Може ли да ме погледнете?”

Напълно осъзнавах, че думите ми звучат идиотски, но какво трябваше да кажа.

Ехоо. Кой е там .

Или

Госпожо? Доктор ли сте?

Не ми пукаше. Просто трябваше да привлека вниманието на силуета.

Призракосилуета с каменна физиономия, дойде при мен, нареди да се разкрача и веднага изстреля:

“Ставай бързо, раждаш.”

Да бе, така се става бързо. Силуета се разтича напред, а аз се зататрузих  с максималната  скорост на която е способна раждаща жена. Силуета ме  предаде  на две акушерки и същият дежурен лекар, който ме прие в болницата.  Настаниха ме на съоръжението  за раждане и ми наредиха да напъвам. Ентусиазма ми беше попарен от една от акушерките.

“Стига си викала! Пречиш ми да работя.”

Веднага спрях да викам. Жената е на работа все пак. Осъзнах, че в това безпомощно състояние могат да правят с мен каквото си поискат и е по-добре да правя каквото ми кажат. Така,  в 5:15 сутринта родих сина си.

Взеха ми бебето, а мен, с една торба пясък на корема  ме оставиха в коридора да треперя от студ.

След 2 часа ме настаниха в стая с още едно момиче и двете бебета. Предполагах, че трябва да го кърмя това бебе. Нито аз, нито съкилийничката ми постигнахме успех. Една майка от друга стая, родила второ дете, обикаляше и помагаше на клетите души с първо дете.

Вродената ми свенливост напълно бе излекувана от сутрешната визитация. Някакъв доктор се появи с гръм и трясък водейки със себе си десетина студенти. Доктора дори не ни поздрави, какво остава да се представи. Дори не ни гледаше, говореше на студентите за нас, като че сме експонати в буркан.

Един от студентите промърмори “ Извинявам се”, докато опипваше корема ми по нареждане на доктора. Нямам нищо против студентите, все пак е университетска болница. Обаче имах чувството, че им се изнасяше лекция на тема  “Унижение и безпардонно отношение към пациента”

А ние, пациентките  после си казваме –Абе нали излязохме живи и здрави, другото се забравя. До следващият път.

Болница Майчин Дом, София 2000г.