ТРИ РАЖДАНИЯ. ТРИ БОЛНИЦИ. Второ раждане.

Когато разбрах, че съм бременна с второто, бях категорична, че искам мъжа ми да присъства на раждането. Разбира се, при положение, че и той иска.Е, той излезе разбран и каза, че както аз искам, така. Подбудите ми не бяха нищо от сорта да си скрепим връзката или как трябва да види чудото на живота. Не, просто се надявах, че в присъствието няма да ми се карат и викат, най-малкото той няма да го позволи. Вярно е, че се забравят лошите неща, но унижението все още си спомнях от първото раждане.

Първоначално се бях насочила към една болница, но се оказа, че там не може да присъсва бащата. Нямало такава зала. Да се чудиш какво толкова специално има в една стая. Това доста ме изненада и набързо направих проучване къде е възможно присъствие на бащата и се спрях на най-близката ни.

В 10 вечерта започнаха контракции. Дори не му казах на мъжа ми. Просто започнах да си записвам на листче през колко минути са, както си гледахме телевизия. Споменах ли, че имам много висок праг на болка. Ако не сте разбрали от историята с първото раждане, ето, казвам ви. В един момент му споделих, че май май нещата тръгват и да се обади на майка си да идва./ заради другото дете, което кротко спеше/.

Пристигнахме в болницата. Пред кабинета чакаше момиче с майка си, които жално ни обясниха, че са за втори път там тази вечер. Върнали ги преди два часа, казали да отиде, когато контракциите станат на 1 минута. И дошли, когато станали на 1 минута, какво да правят. Аз съответно започнах наново да засичам, да не се окаже, че в този чуден сняг трябва да се връщаме. На 1 минута са – ура!

От кабинета излязоха две симпатични акушерки. Изглеждаха ми много млади и реших, че са съвсем скоро завършили. Макар и да бяха доста намусени, наум успях да се зарадвам, че е дошло новото поколение и вече няма да има страшилища в родилните зали. Едната от тях се обърна към:

Ти? На колко минути са?

На 1 минута.

А ти?– към мен

И аз на една минута.

Ами тогава, която е дошла първа.

Както знаете, не бях аз. Когато те боли, времето тече бавно, мина цяла вечност докато дойде и моят ред. Аз веднага започнах като мантра: Мъжа ми ще присъства, мъжа ми ще присъства. Очаквах да го повикат, но не. Първо документите, там мъжа за какво да присъства.

Въпросите на които се отговаря ги знаете.Адрес, години, образование. Само дете не те питат колко ти е заплатата.

 Какво работиШ? пита едната

“Стоматологична сестра”

“Ооо, колежка.” Рязко станаха по-мили и проявиха някакъв интерес към мен.

“Ама къде?  При кой доктор работиш? Каква е цената на металокерамиката при вас? Една колежка трябва да си прави. Ще и кажа да дойде при теб после да и´ обясниш. ”

Хубаво, ама все пак съм дошла да раждам. Някои хора лъжат, че са мед. работници,за да получат по-добро отношение. Рисковано е не само заради горните въпроси, а и за това, че спират да обясняват, каквото и да било защото “Ти нали си знаеш.” Но от приятелка знам, че също толкова безотказно работи, но без горните рискове е да кажеш, че си журналист. Може пък и доста по-добре да е като се замисля.

След като приключихме с приказките, милите акушерки решиха да ме качват в отделението. Аз пак си баех моето, че мъжа ще присъства. Рано било.Първо доктора да ме прегледа и задължителната клизма.Ми, прегледа ме. Пълно разкритие. Поразбързаха се. Най-накрая позволиха мъжа ми да дойде и го опаковаха в найлони от глава до пети. Въпреки, че бях предупредила, че не искам, получих окситоцин.След това се влива обезболяващо, от което ти се вие свят и ти се повръща. Или от чудовищната болка. Изумително е как болката при раждане се забравя. Природата пак го е измислила, иначе никоя жена нямаше да роди повече от едно. Или аз съм мазохист, защото бях решила да раждам без упойка, щом веднъж можах значи и втори път ще мога.

В 2:10 през ноща родих втория си син. Този път бебето ми бе дадено да го гушна. И следващите два часа бяме оставени тримата. Идилия.

От там нататък познатата история. Цялото му присъствие беше на самото раждане и двата часа след това. До тук с присъствието на бащата. Е, пак е нещо.

Бебетата не бяха при майките си. На всеки три часа креватчетата на колелца се избутваха в коридора, къдете стадо родили зомбита се щурахме, всяка да си намери бебето. Гледката беше сюрреалистична. Стана ми мъчно, за жените със секцио. Веднага се познават по прегърбената стойка, заради болките от операцията. Видях и момичето с което се засякохме в приемната. Беше се измъчила, родила един ден след мен. Осъзнах, че моите скоростни раждания са супер късмет. Ако трябва да ме боли с дни, ще се надрусам с каквото ми попадне.

Та, намираш си бебето, добутваш го до стаята, имаш определено време за кърмено и после го буташ обратно в коридора, от където сестрите ги прибират някъде. И така три дни за бога. Тези със секцио, повече.

Това, което ме изуми накрая, че в деня на изписване им отне няколко часа да подготвят документацията си, което изнерви мен, защото умирах от скука.Бащата, бабата, сина ми и един приятел,тип  доброволец-фотограф киснеха от няколко часа на двора и само необичайно топлото бреме ги спаси от замръзване.

Та това е.“ Нали сме живи и здрави, всичко се забравя.”

София, Болница Шейново, 2010г.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s