Expat Bulgarian Mum

И така, в един студен априлски ден, в 8 сутринта, кисела и сърдита, мъжа ми ме стоварва в болницата, за предизвикване на раждане. Бебето е малко и вече два пъти съм отказала индуциране, но вече и преносвах, та се съгласих. Акушерката  ме посрещна и ми се извини сто пъти, че ще ме индуцират. Бяхме обсъдили, че искам максимално естествено раждане с минимална намеса, а ето че не започваше както ми се иска. Бяхме се разбрали и че няма да ползвам епидурална упойка, не за друго, а защото изпитвам ужас някой да ми забие игла в гърба. А и предишните две деца съм родила  без упойка, та хич не ми дремеше вече. Не е за вярване как се забравя болката, но бързо щях да си я припомня.

Настаниха ме в стаята за раждане. Обикновена стая с легло, стол, маса, телевизор, тоалетна с душ. Абе стая. Доктора се появи и ми спука водите. Каза, че ще чакаме няколко часа да започнат контракции и ако и тогава няма, ще влеят окситоцин. Не обичам окситоцин. Сложиха ми портативно съоръжение на корема за запис на тонове и ми казаха да правя каквото намеря за добре.

Акушерката  леко притеснено ме попита защо съм сама, че ако ми се прииска да си взема вана/ обекчавало болките/ трябва някой да седи с мен.Нямах желание за никакви вани, но обясних, че мъжа ми ще закара децата на училище и ще дойде. Предложи ми  топка, нямам идея какво се прави с нея и отказах. Показа ми едно смешно столче с дупка, което се слага на леглото, ако ми се прииска да раждам седнала. По-вероятно ми изглеждаше да се пребия и се отказах да експериментирам. Могат да присъстват до 3ма човека наблюдатели/ да не ставало тарапана/, но аз се ограничих само с мъжа ми. Акушерката успокоена, че все пак няма да съм напълно сама ми предложи  закуска и кафе.

Каква закуска, няма ли клизма да ми правят, бръснене, ръчкане, дошла съм да раждам, не да закусвам. Търпеливо ми обясни, че клизмата само увеличава болките,  но ако много държа ще ми направи. Е, не държах. Нищо и от другите неща нямаше да се случи  и си поръчах кафе.

Пиехме си кафе с мъжа ми, пулехме се в телевизора и си говорехме с акушерката, която си донесе масичка и столче да си попълва някакви документи. Съоръжението на корема засече контракции, които аз не усещах. Акушерката се консултира по телефона с доктора и каза, че няма да ми вливат окситоцин, нещата тръгват и без него. Даже доста бързо се развиха, поглеждаше как са тоновете, питаше от време на време как съм и да кажа като усетя, че ми се ходи до тоалетна, което се случи веднага щом го каза. Извика доктора, който ми обясни, че между две контракции трябва да провери какво е разкритието и да дам знак кога. 8см разкритие за 2 часа, уау.

Болките вече бяха ужасяващи и помолих да ме застрелят, но се оказа че не им е в правомощията. Поисках епизотомия/ не мога да повярвам/. Нямало смисъл. Уверяваха ме колко добре се справям, да слушам тялото си и да напъвам само когато ми се напъва. Не моооога повече, искам обезболяващо. Опциите бяха  морфин или смешен газ, който както каза акушерката  -на някои им помага. Реших да го пробвам този газ, май  не помогна много, но поне насочих вниманието си към дишането в маската и надеждата ме крепеше. Не можах да се надишам хубаво, тъй като в 11,15 се роди дъщеря ни.

Най-накрая съблякох тъпия пуловер и каквото там имах, за да я сложат кожа до кожа, а тя заспа. Добре си седяхме и си се радвахме, допих си кафето, ама няма ли да вадят тая плацента, та ги попитах, да не вземат да забравят. Доктора  каза, че сама ще излезе до няколко минути. Така и стана. Поисках да я видя, че срамота да не знам как изглежда. Една малка торбичка. Реших да се направя на духовита и им разказах как в някои части на света я готвят и я ядат. Предложиха ми да ми я увият и да си я взема. Е, обясних че ние няма да я ядем, но пък акушерката ме обогати с информацията, че някои си я изсушават и си я закачват на стената. Арт, кво да се прави. Сега ме е яд, че не я взех. Та така, таткото преряза пъпната връв, доктора каза, че няма да я къпят, за да може кожата  да попие каквото трябва, верникса е най-добрият крем на света. Акушерката домъкна мерки и теглилки- 50см, 2600кг. Мда, малко е мъничка и поради тази причина доктора  каза, че предпочита да останем тази нощ в болницата, за да и проследи захарта освен рутинните неща. Ама ако много държа да си ходя, трябва сутринта да я заведа и реших да остана.

Преместиха ме в друга стая на собствен ход, донесоха ми обяд- не беше гъши дроб с праскови за мое съжаление. Разни други сестри се появяваха да ме питат имам ли нужда от нещо, имам ли въпроси и аз ли съм тази родила за 4часа. Държах рекорда за скоростно раждане. Бебето е при мама в стаята, но ако не мога да спя през ноща, могат да го вземат за няколко часа да поспя. Не се наложи.Всички ваксини, изследвания и каквито там манипулации се правят на бебето се извършват в стаята след обяснение какво и защо и задължително в мое присъствие.

Бях оставила таткото да бди над бебето, а аз бях забягнала до кафенето и мъжа ми ми се обажда по телефона, че сестрата трябва да вземе кръв на бебето. Сестрата пита може ли да  вземе кръв или да ме изчака да се върна?

Това беше. Всичко с изследванията беше наред и  таткото дойде да ни вземе на сутринта. Не остана при нас през ноща, все пак и други деца имаме.Бащата може да остане през целият престой или да идва, когато поиска, ако няма възможност да остане. Аз бях в стая с още едно семействи. Да, мама, тате и новородено. Имаше завеса между нас, но имахме обща баня. Жената беше секцио и таткото се грижеше за бебето, като през повечето време беше гол до кръста, за да са кожа до кожа с бебето.

Нямаше документация по изписването, някакъв ритуал или снимки с акушерката, просто искаха да видят, че бебето е в кошница за кола и ни казаха да си ходим. Излязохме от болницата. Нещо не беше наред. Ами да, нямаше цигански оркестър.

Единствената болница в града, 20 000 души население, Онтарио, Канада- с доктор Анди и акушерката Кристин. 

Това беше единственото ми раждане, при което научих малките имена на мед. персонал, те самите колко деца имат, къде са пътували и разни други нещица.

2016г.