За емигрантите-предатели

Винаги са ми били много интересни статиите за емигрантите. Тези, в които, някой в България, плюе по емигриралите. Веднъж четох една особено арогантна и обидна статия и видях коментиращите-емигранти как бурно реагираха, наистина се бяха обидили. Освен редовното „избягали“, в тази статия, емигрантите бяха наречени “ предатели“ и „дезертирали“. Не мисля, че някой  бяга. Мина това време.Вече е просто въпрос на избор. Винаги се удивлявам на подобни епитети и се чудя защо го правят. Единствения ми извод до сега е, че това са псевдопатриоти, които много искат да емигрират, но не им стиска.

Не знам за друга нация, която да плюе по сънародниците си, само защото са решили да се преместят да живеят на друго място. Чак е смешно.

Аз не съм избягала. Няма от какво. Не съм дезертирала. Няма от какво.Не съм предала никого. Не се чувствам виновна. Просто се „махнах“.Само малко ме е яд, че не се махнах по- рано.

Майка ми не спря да ми повтаря, да завършвам училище и да се махам. Тогава бях ученичка в гимназията, в началото на 90те. Майка ми миеше чинии в един ресторант и носеше храна вкъщи, която сервитьорите и даваха, като остане нещо. Баща ми беше пазач в завод. 24часа смяна, 48часа почивка. Просто бяха обикновени пенсионери. Да, късно ме е родила майка ми за тогавашното време- на цели 38г., а баща ми е бил на 48г.Брат ми беше наскоро „избягал“ и все още не им изпращаше пари. Всъщност, той казваше, че се е „спасил“.

Сигурно се чудите какво са работили родителите ми, преди да се пенсионират, че не са могли да спестят някой лев за старини. Ще ви кажа.

Майка ми е завършила Софийския университет. Беше учителка по руски език.

Баща ми е завършил Софийския университет. Беше учител по български език и литература.

И двамата отдавна починаха. Като миячка и пазач. Толкова бяха болни, че не можаха да доживеят до спокойни старини.

Не знам, дали някога ще се върна да живея в България или ще се преместя някъде другаде. Не знам, дали брат ми ще се върне да живее в България. Не знам, трите ми деца дали някога ще живеят в България. Не знам, дали някъде ще емигрират или просто ще се преместят.

Не знам и  дали е ирония на съдбата, но майка ми е емигрирала „на запад“. От СССР в България. Нейната съдба си е тежка. Заради Втората световна война, на 4г. остава сираче и израства по сиропиталища. И емигрира в България. Никога не е изпитвала носталгия. Брат ми живее в Швейцария, а аз в Канада. Не знам и дали не ни е вродено, но и ние не изпитваме носталгия.

Знам само, че не съм длъжна да живея в България. Знам и че никой няма право да ми държи сметка къде живея. А вие си патриотствайте.

Както казваше баща ми. Останете си със здраве.

 

 

 


5 thoughts on “За емигрантите-предатели

  1. Ще си позволя да коментирам казаното от Вас, като напиша един виц, който казва всичко за манталитета на не малка /за съжаление/ част от българите.
    Умрял един чужденец и отишъл в ада. Там главния дявол го „запознава“ с обстановката и разпределението на казаните. Казана на германците бил охраняван от 10 дяволи, този на англичаните от още толкова…и така стигнали до казана на българите, който не бил охраняван. Попитал човечеца главния дявол, защо този казан е неохраняван, а отговора бил следния: О, това е казана на българите. Той няма нужда да се пази, защото никой не е успял да стигне ръбът му. А е понечил, а 10 души са го задърпали надолу.
    И те така. Дерзайте!

    Like

  2. Съгласна съм напълно. И аз живея в чужбина от 5 години, моя брат също не живее в България от толкова. Той е в Англия, аз съм в Китай. Единствено ми е тъжно, че родителите ми са в България и не смятат никога да я напуснат.

    Liked by 1 person

  3. И аз от години искам да се махна. Не го направих сама и неомъжена и сега ще го направя семейна с две малки деца! Няма да допусна да започнат училище в България. Никой няма прави да обвинява другия, че търси по-доброто за себе си и семейството си. Така и не разбрах завистта „Вуте да е зле“.

    Like

  4. Напуснах България още по татово време.Винаги съм искала да живея другаде.Никога не съм изпитвала носталгия.Никога не съм се двоумила.Мойте родители също не ме разбраха. Не пожелаха да ги взема при мен.Което сега ми струва невероятни мъки и жертви. Трябва да се грижа за инвалиди (на 100 и 95%) в отдавна забравени от мен, нечовешки условия.Сега изпитвам носталгия, болна съм да се върна у дома в Париж.В Париж дори без да са на моето социално ,щяха като онкоболен и инсулинозависим, да бъдат хоспитализирани за продължително лечение тотално безплатно.Ако по наше желание ги хоспитализирам при домашни условия…ще идват медицински сестри да ги къпят,тоалетират,мажат,масират всеки ден .Болногледачка.Това го поема общината.Никога нямаше да мога да си позволя такова образование,нито такава професия ,нито такова работно място.И не се трогвам като ми цитират Паисий Хилендарски.Чуствам се космополит.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s