Предполагам, че всяка майка има какви ли не страхове относно децата си. Всички мразим децата да са болни и правим какво ли не, само и само да ги опазим. Аз имам два страха/ как по дяволите да стане множествено число в това изречение/, които смятам за ирационални, но не мога да ги превъзмогна все още, а и едва ли ще мога някога.
Първият ми страх е от задавяне. Този ми страх си има своето обяснение. Теди като беше малък и се учеше на твърди храни, непрекъснато се задавяше. Голям кошмар беше. Дори бих път до незнамсикакъв магазин за специални бебешки бисквите, които се топяли в устата. Дадох му от тях и той така се задави, че чак започна да посинява, а аз го тръсках надолу с главата. И не беше единствения случай. Каквото и да му давах за дъвчене, аз сядах срещу него и го гледах в устата, докато не приключи.
За това и научих начините за спасяване на деца и възрастни при задавяне. Не знам, грешка в захранването ли е или сина ми просто яде като патица, но и до ден днешен вече 16 годишен се задавя. Скоро се задави зловещо и не знам защо, но възрастните като се задавят, стават и тръгват нанякъде. Съответно аз търча след него и го млатя по гърба, а той все пак успя да даде знак да спра да го бия. Ръката ме болеше. През тези секунди на принудителен побой си дадох сметка, че ако трябва да използвам метода на стискане на корема и повдигане, няма да мога да го приложа, защото Теди е два пъти по тежък и доста по-висок от мен. През тези секунди ми мина през акъла и какво ще стане, ако се задави и е сам в стаята си, на улицата и няма никой и какви ли не глупости. Господи, когато става дума за такива ужасии как бързо тече мисълта. Иначе не.
Та този ми страх си остана и с другите ми деца. Тони не е имал този проблем, но аз много внимавах и винаги го гледах докато дъвче в началото. Същото е и с Тина, все още не смея да и дам сама да държи солета, да не отчупи голямо парче. Предполагам, че други майки изживяват подобно нещо, коя с алергия, падане или какво и да е и прехвърля този си страх на другите деца, въпреки, че няма индикации за това. Този страх мога да го контролирам, все пак нали го гледам бебето да не се задави и мога да реагирам. Не съм сигурна, че ще мине обаче, май се задълбочава, защото бременна в 8ми месец с Тина, аз самата така се задавих с фъстъци/ а дори не ги обичам/, че до толкова не можех да дишам, че реших, че съм развила внезапна алергия. Дори мъжа ми се шашардиса тогава.
Имам обаче един страх, който не мога да контролирам. Страха, когато мъжа ми или сина ми не си вдигат телефона. Естествено непрекъснато се случва ту единия, ту другия, и въпреки обясненията ми да си вдигат телефоните, няма как да не се случи понякога. А имам още две деца, които тепърва ще имат телефони и няма да ми вдигат и не ми се мисли. Днес обаче и мъжа ми и сина ми не ми вдигаха. Винаги този ми страх е с градация, стигащ почти до паника. Това се случва след 3 позвънявания, на които не ми е отговорено и фантазията ми започва да работи. Няма да казвам, какви абсурди ми ражда мозъка, които ми изглеждат реални в този момент и съм готова да тръгвам…
Значи, аз съм в България с двете деца, а големия ми син и мъжа ми са в Канада. Обикновено се чуваме преди мъжа ми да закара сина ми на училище. Или ако се замотаят, след като го е закарал. Знам в колко тръгват, колко време отнема да го закара, всичко. Звъня, не ми вдигат и двамата. Звъня втори път. Ще кажа и че не звъня непрекъснато да видя какво правят, просто това ни е уговорката, за да е удобно за всички предвид седемчасовата разлика. Звъня на Теди на скайп и на телефона, звъня на мъжа ми на вайбър, скайп и телефона. Изпращам съобщения на Теди. Никакъв отговор.
Започвам да се потя, другите деца нещо ме дърпат и искат нещо. Звъннах на приятел на мъжа ми, не ми вдига. Прегледах телефоните, които имам на приятели на Теди. Изчислявам, че точно започват часовете в училище и че след 15 минути, когато са отбелязани всички присъстващи ученици, ще се обадя в училището дали Теди е там. И ако не е там да изпратят полиция вкъщи и въобще да ги търсят, а аз през това време дали мога да си сменя билета или да купувам нов. Докато премислям всичко това, звъни мъжа ми.
Успали се и не чули, че звъня.
А какви са вашите страхове?
Expat Bulgarian Mum 