Да пътуваш сам с деца

Нали ви казах, че пътуването ни до България беше чудесно/ с малки неудобства/. Неудобствата бяха, че навсякъде трябва да си сгъваш и разгъваш бебешката количка сама. Сгъването го мога с една ръка, но разгъването не винаги ми се получава. Беше много смешно като пристигнахме в София, количката доставена до стълбите на самолета, всички пътници се качили в автобуса и ни чакат. След няколко неуспешни опита да разгъна количката с една ръка, оставих Тина на асфалта и си я разгънах пред смаяните погледи на пътниците в автобуса.

Обаче, на връщане мисля, че имаше заговор срещу мен с цел да си загубя разсъдъка някъде по пътя, който почти успя да постигне целта си. В 5 часа след обед/ 12 вечерта българско време/, успях да изляза от летището в Торонто, запалих цигара и почти се разревах. Но да започна от начало.

В 5 сутринта замъквам децата на летище София. Летим с Jet airways през Амстердам, като до Амстердам, полета се изпълнява от Bulgaria air. За информация, ако на някой му се случи да пътува с Jet airways, това е индийска компания, но са си съвсем читави, доволна съм от тях. С изключение, че не разбирам какво ми говорят, въпреки, че знам, че ми говорят на английски. Вероятно и те мен толкова разбират. Естествено, пътниците са основно индийци и обстановката е като в селски автобус, пълно с бохчи и бутащи се, нахални лелки, увити с някакви неща на цветя и дрънкащи златни гривни. Демек, почти същото като в български самолет, така че, всичко е наред.

Още с купуването на билетите, по телефона си резервирах кошче/bassinet/ за бебето за дългите полети и ми обясниха, че в такъв случай няма да мога да се чекирам онлайн и за това трябва да бъда на летището 2часа преди полета. Ползата да се пътува с бебе и да имаш кошче/ освен, че бебето спи вътре/, е че това кошче се монтира,където са аварийните изходи, но по средата, на стената на тоалетната. Тоест има място да си опънеш краката, дори бебето да поседи на земята, въобще голяма широта. А и гледаш кой, кога влиза и колко се бави в тоалетната. С това се изчерпват ползите.

Ta, отивам на чек ин на летище София и кисела девойка ми каза, че не можело да ми издадат бордни карти и за двата полета. Трябва в Амстердам да се чекирам за втория полет. На отиване можеше, на връщане не може. Що ли не се учудвам. Хубаво.  Уточняваме, че бебешката количка ми трябва на вратата на самолета в Амстердам и са закачени съотвените хартишляци. Киселата девойка си позволи коментар, как трима човека сме само с един куфар. Ами така, винаги пътувам с малко багаж. Ако все пак ръчния багаж от 10кг се смята за малко багаж, който включва памперси, пюрета, води, млека, резервни дрехи, мокри кърпи, солети, одеалце, книжки, слончо, светещо пиле и чисто нов златен спинер, който поне него Тони си го носеше. Учудващо за мен, този спинер предизвикваше невероятен интерес сред пътници и служители. На проверката за сигурност, улисана в това, да убедя Тони, че трябва да остави и спинера да мине през скенера, аз моля ви се, си забравям телефона в джоба. За моя изненада не ме върнаха да мина отново без телефона, а ми направиха проверка. Докато ме опипваше и събуваше една служителка, Тина беше връчена на неин симпатичен колега. Тина явно го хареса, щото хич не се възпротиви. Много бяха любезни и двамата да си призная. До тук добре.

На гейта, след като вече е минал часа за излитане, разбираме, че ще има 30 мин. закъснение.Междувременно, служителките на гейта няколко пъти ми гледат бордните карти, умуват нещо и накрая заявиха, че нещо е объркано и ми смениха хартиите на количката с други. Хич и не погледнах какво слагат, освен, че знака да се достави до вратата на самолета си стои. Ами стигнахме Амстердам, стоим с децата и чакаме количката. Целия самолет се изниза и няма количка. Една служителка се обади някъде и ме прати да си я търся на лентата за багаж, щото понякога така правели. Така се сащисах, че не се сетих да вдигна скандал. Не знам дали щеше да промени нещо, поне може би щях да издействам да ни извозят до там. Но не, аз с бебе в едната ръка, торба в другата ръка и подтичващ Тони след мен, тръгвам да вървя. Вървя, вървя… Адски е трудно да вървиш с 10кг бебе в една ръка и също толкова тежка чанта в другата. Поне бебето не се гърчеше и не ревеше  точно в този момент, за което съм благодарна. Явно съм изглеждала доста отчаяно, защото някъде по пътя ме видя една българска двойка от самолета и предложиха да ми помогнат, мислейки, че и аз пътувам за Норвегия. Уви. Имаше едно възрастно семейство, които пътуваха за Торонто и бих могла да помоля да ми помогнат, но както казах трябваше да изчакам всички пътници да си хванат пътя, преди да разбера, че ще имам нужда от помощ. Вървя, плувнала в пот, въпреки липсата ми на мазнини. Регистрирам с крайчеца на окото местата за пушене, които и с количка няма как да посетя, регистрирам и тоалетната, която без количка пък ептен няма как да посетя, освен ако не оставя бебето на пода.

Виждам, че бординга за следващия полет започва и понеже не знам колко време ще отнеме взимането на количката, решавам да я зарежа и отивам направо на гейта. Минах чек ин, докато Тони седеше на една пейка и уж пазеше скъпоценната чанта. Тони има навика да разказва всичко на разни непознати и дочух как хора от наземния персонал най-нахално ни обсъдиха, че сме от Булгаристан и живеем в Канада. На турски естествено, но Булгаристан и Канада ги схванах. Нахално се вклиних  най-отпред в опашката от индийци. Макар майките с деца да са с предимство при качване в самолет на индийците не им пука.

Настанихме се в самолета и реших да се опитам да не мисля, какво ще правя без количка на летището в Торонто. Макар количката да не е минала чекина в Амстердам се надявах, че някой там има кристална топка и ще я качи точно на този самолет. Както и да, децата се държаха геройски, макар и изморени, кацаме съвсем навреме в 13:40 местно време. Изпитвам облекчение, че 8часовия безкраен полет свърши и започвам да си мисля пак за тази количка.  Имах бая време за мислене, щото прекарахме още 2 часа в самолета, чакайки нещо си. Начи, да знаете, много по приемливо е да седиш и чакаш в самолет, който трябва да литне, отколкото във вече кацнал самолет. Реално няма значение къде ще чакаш, но психологически има огромно значение. Просто искаш да слезеш вече и да видиш дали крайниците са ти още там. Започна да ми става лошо, Тина се инерви и започна да се мята и да реве, а както знаете в режим на изчакване се седи закопчан с колан и не може да се става. Обикновено не се бутам да сляза от първите, но този път го направих, щото вече откачах. Тони пък си загуби някъде под седалките златния спинер, но явно усети, че до нищо добро няма да доведе, ако се размрънка и просто каза „нищо“.

Решавам, че въпреки минималния шанс ще изчакам да видя количките, които ще извадят. Нямаше я естествено, но един мил служител взе нещата присърце и започна да вади разни колички от някъде. Направо мисля, че от други самолети ги довлече, щото пак всички хора се бяха изнесли. Извини ми се сто пъти, а на мен ми мина през акъла просто да взема една количка и да я зарежа като изяза от летището. Направо съжалявам, че не го направих. Далеч по-умно щеше да е, да обясня на човека, че няма начин да измина разстоянието до паспортен контрол с бебе на ръце и съм сигурна, че щях да получа съдействие. Ама тогава не ми хрумна.

Криво ляво стигнахме, поне не бързахме за никъде, освен, че мъжа ми чакаше отвън от има няма два часа. Опашката вървеше бързо, но си беше огрооомна опашка. Пред мен имаше семейство руснаци с бебе в количка. Жената ми предложи да подпирам моето бебе на нейната количка. В един момент жената се изнерви и повиши тон на един служител, дали не може да ни пуснат напред с бебетата и че аз съм и без количка. Това изобщо не е прието, майките с деца не са с предимство по опашки и аз просто щях да продължа да чакам. Пътниците не възразиха и съм благодарна, че рускинята ми спести едни 10 минути носене.

После някакси трябваше да си взема куфара от лентата за багаж и с изненада установих, че не мога да вдигна 20кг. с една ръка. Една жена ми помогна, а друга ми предложи да подържи бебето, докато настаня куфара на количката за багаж. Много благодаря. Някак си успях да чуя, че по говорителя ми казват името с индийски акцент и нещо за количка. Тръгвам да търся къде е представителя на Jet airways. Да ви кажа, че количка за багаж, макар и само с един куфар и ръчна чанта не може да се управлява с една ръка. Добре че беше Тони да не изпопрегазя хората. Намерихме представителя и ме уведомиха, че количката не е пътувала в самолета. Ай стига бе. Попълних набързо формуляр и казаха, че на другия ден ще ми я доставят вкъщи. Тук ще отбележа, че нямам представа как са разбрали, че аз съм с липсващата количка, щото не са ми искали бордни карти докато я търсеха. Просто бях една истерясала жена, която си иска бебешката количка. Не обвинявам авиокомпанията, а  наземния персонал. Количката ми беше доставена на другия ден вкъщи. Въпреки това, написах оплакване до авиокомпанията за причинените ми неудобстава. Меко казано неудобства, тъй основната причина да пътувам с количка е именно да я ползвам по летищатата. Щетите са че имам мускулна треска, ръката с която носих Тина едвам я разгънах, и ме болят ребрата, където съм я подпирала. С това излияние исках да кажа, че количката ми беше жизнено необходима, като пътуващ сам родител, а те с лека ръка ми я отнеха. Чудя се дали някой инвалид го пращат да си търси количката на багажната лента?

 

 

 

 

 

 


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s