От цели две седмици сме се преместили и нищо не ми харесва. Ама нищичко. Мястото е много близо до Торонто, но някак в нищото. А не е като да не съм живяла в нищото. Когато кацнах за първи път в Канада с Теди и Тони, мъжът ми ни затвори в една къща в гората, ама наистина по средата на нищото, без хора наоколо. Шегувах се, че може да ме закопае там и никой няма да разбере. Казвам „затвори“, защото нямах книжка, нито кола, така че като излезеше се молех да се върне все пак, иначе си изгнивах там. Осем месеца живяхме там и отидохме в Хънтсвил.
Хънтсвил е някак одухотворен, а тук е едно просташко място. Не знам дали може да се говори така за градове, ама не знам как да ви обясня как ги виждам нещата. Не стига, че няма нищо, няма дори езеро, но и всичко е по-скъпо.
Намерих местната Фейсбук група и започнах да питам разни неща. С мен се свърза една жена, била Welcome Wagon, нещо като комитет по посрещането. Поиска да дойде вкъщи, да ми донесе подаръци и брошури като за добре дошла в камюнитито. Направо като във филм на ужасите, реших, че това камюнити е някаква секта, ама се съгласих да дойде. Цялата работа е реклама на местни бизнеси, талончета за отстъпки, дребни подаръчета от тях, нищо интересно. Най-полезна ми беше информацията за боклука, която спокойно можех да видя и в нета. Всяка община си има свои правила кое в каква кофа да се слага. Уж изпълних всичко, но ни взеха само пластмасата и кофата беше оставена от другата страна на улицата. Всичко друго си седеше, мисля, че за да ми покажат, че съм го оставила от грешната страна на улицата. Ще разбера другата седмица в деня за събиране.
Намерих място за Тина в два daycare. Единият, лицензиран център, срещу $47 на ден. Искат предварително плащане за целия месец. Другия нелицензиран home daycare, срещу $35 на ден при една жена с хърватски произход. Значи много ме дразнят, че каквото и да става трябва да си плащаш. В договора на хърватката пише, че не стига, че когато моето дете е болно и си е вкъщи ще плащам, но ако тя или нейното дете е болно и се налага да затвори, също. А в договора на центъра пише, че плащаш дори, ако затворят заради наводнение, земетресение и каквото се сетите. Понеже исках да я пусна от Декември, много ме пришпорваха да платя депозит, за да ѝ пазят място. На мен обаче не ми харесват много, да не кажа хич и искам да се огледам и за други. За това реших, че първо ще търся работа и после daycare, не мога да хвърля $1000 така предварително и да си клатя краката. А дали ще намеря работа в това забутано място е друг въпрос. Улавям се, че не използвам името на града, а го наричам „място“ и причината за тази ми неприязън към това място е само една. Училището на Тони.
Единственото хубаво в момента е, че училищният автобус спира точно пред вкъщи. Е, къщата не се вижда от улицата и аз не виждам улицата, за това го изпращам и посрещам. Още първия ден, шофьорката на автобус ми се накара, че съм пресякла улицата за да го посрещна на вратата. Трябвало да си стоя от моята страна, щото било опасно. Само ще кажа, че по тази улица минава кола през 10 минути.
На другия ден, когато дойде автобусът да достави Тони, някакъв майстор излизаше с колата от нашата къща и той реши да мине пред автобуса. Леле какво конско ми дръпна тази жена, явно мислеше, че ми е някакъв познат щом излиза от нас. Щяла да се обади в полицията и да го глобят $400 и 3 точки. Да го глобяват бе, аз пък се изумих, че не знае, че не трябва да мърда, щом мига автобуса. А днес автобуса закъсня с 11 минути и щях да получа удар, реших, че е катастрофирал някъде, а в същото време ми падна батерията на телефона. Аз съм много добра в трагедиите и малко ми трябваше да се обадя в полицията. Шофьорката се извини, нямало родител на едно дете на неговата спирка/ явно малко дете, щото иначе съм виждала, че ги пускат/ и чакали, но ако имало закъснение щели да се обаждат.
Не това е проблема обаче. Проблемът е, че не е правилното училище.
Бясна съм, не мога да си намеря място, дори къщата не съм подредила, защото само мисля какво да направя, за да излезем от ситуацията. Чувствам се прецакана.
Expat Bulgarian Mum 