Идиотската ми емигрантска история

Писах как станахме с Теди канадски граждани, но не съм разказвала как стигнахме до Канада.

Както писах, Канада лесно дава гражданство, но трудната част е да станеш постоянно пребиваващ /permanent resident/. В моята емигрантска история няма нищо вълнуващо или невероятно и дори нямам никакви заслуги за това.

За Канада има различни емигрантски програми на база професия, които са дълги, но моята беше най-лесната и бърза, защото се води Събиране на семейство/ Family sponsorship/, защото партньорът ми бе канадски гражданин. Цялата ми процедура отне 14 месеца, за разлика от другите програми, които тогава отнемаха по 2-3-4 години. Няма нужда да имаш образование, език и каквото там изискват по другите програми.

Но как се стигна до там. Доста неща вече са ми мътни, но мисля, че с Иван заживяхме „заедно“ някъде, когато Теди беше в 1ви клас./за който не знае, Теди е от първия ми брак/. В кавички „заедно“, защото той си живееше в Канада и идваше два пъти годишно за по месец, евентуално три пъти. В общия случай си идваше за Коледа и през лятото. Аз, разбира се, бях напълно наясно, че така ще бъде. Сега като го пиша, осъзнавам че звучи малко странно цялата работа, но тогава си ми изглеждаше напълно нормално и ме устройваше. Разбира се, обсъждали сме, че трябва в някакъв момент да се съберем за постоянно, деца и тн. Всъщност, той искаше деца, защото няма. Аз си имах, но някак и аз се навих да имам още едно дете на целия този фон. Така с иди ми дойди ми си живеехме. С целия този интензитет на виждания, не забременявах и ме „диагностицираха“ с вторичен стерилитет, криви тръби и незнам си кво. Който според мен си беше чисто психологически, но за това може би някой друг път. Направих едно инвитро със стимулация и едно със замразените ми яйцеклетки, без успех. Предполагам, че и това звучи откачено, предвид, че Иван дойде за малко, а аз си правих процедурите сама. Малко бързахме, щото вече не бях много млада, той пък съвсем.

След неуспеха, решихме, че няма да правя повече процедури и каквото такова, и забременях. Тони се роди на 5 Януари. Много се притеснявах дали Иван ще се прибере навреме предвид хаоса с полетите около Коледа, но успя, а в края на Януари си замина. На Тони му пусна след няколко месеца документите за канадско гражданство, но за мен и Теди все отлагахме процедурата по емиграция, по най-различни причини, а и си мислехме, че винаги може да взема туристическа виза и да го посетим. Тони беше още в процедура, когато стана ясно, че Иван няма да може да се прибере едно лято. Тогава аз подадох документи за мен и Тони за туристическа виза. Получихме отказ, което доста ме шокира.

Мотивите за отказ за Тони бяха, че той няма право на туристическа виза. Ми да, само след седмица се получи сертификата му за канадско гражданство. Мотивите за отказ за мен бяха, че нямам достатъчно връзки, неща или каквото беше там, които да ме задържат в България. Да бе, това, че оставям Теди, имот и тн. нищо не значи, та да ходя нелегално да пребивавам. Цялото това нещо го пиша, за да кажа, че това, че партньорът ти е канадски гражданин, изобщо не е плюс за туристическа виза, а точно обратното. Казват ти, минете си процедурата по спонсорство. Та този отказ малко ни мобилизира. Ако бях получила туристическа виза тогава, не знам колко още щяхме да се бавим, предвид, че вече бяха минали няколко години, така че може и да е за добро. Хронологията ми се губи, но мисля от началото на „съжителството ни“ до получаване на емигрантска виза минаха около 8г., та добре че беше това да се задействаме.

За да пуснем документите за спонсорство/ събиране на семейство/ трябваше да докажем, че сме живяли 8 поредни месеца заедно през последната година/ по спомен/, което беше невъзможно или да сме женени. За разлика от САЩ, Канада няма годеническа виза с която да отидеш и да се ожениш там и вече да си чакаш процедурата. Първо процедурата, после отиваш. Така че, Иван се прибра и се оженихме, когато Тони беше на две години. / добре, че имам снимки, да видя датите/. Документите са изпратени в посолството в Букурещ. При този тип процедура се гледа главно да няма измама- фиктивен брак или измислено съжителство. Повечето ги викат и на интервю и се задават въпроси от ежедневието, какъв цвят му е четката за зъби и всякакви идиотщини, които могат да те издадат, ако е измама , като могат да решат да сравнят отговорите с тези на партньора- канадец по телефон или на живо, в зависимост от местонахождението му. Предоставят се и снимки, които, повярвайте ми, много внимателно се гледат. Предвид, че имаме общо дете, мен не са ме викали на интервю, би било много странно, ако го бяха направили. Както и при другите програми и при тази има задължителен медицински преглед, в точно определени клиники и определени лекари, който е ужасно скъп, мисля около 600лв. струваше за възрастен и към 400 за дете, но не помня точно. Не знам как са определили цените, но са изключително надути и едва ли канадците имат пръст в тази работа. С Теди отидохме на преглед, който беше- общ преглед, кръвно, въпроси за заболявания, кръв и урина, и снимка на бял дроб за туберколоза. Резултатите се пращат в някаква си медицинска банка в Австралия и ти не ги получаваш, поне не, ако си здрав. За всяка страна има определени болести за които гледат, една от които е туберколоза за България, тъй като все още има огнища, а в Канада няма и не се слага такава ваксина. Няма да ти откажат виза директно, ако си болен, /поне при събиране на семейство/ , а ще кажат като се излекуваш, тогава. Ние с Теди покрихме медицинските изследвания, но те важат една година. На четиринайстият месец от пускането на документите получих имейл от емиграционните, че са изтекли и трябва наново да ги направим. Айде пак отиваме с Теди, а и финансовата част също никак не беше приятна.

Отново беше зима. Планирахме с Иван идването му за Коледа и рождения ден на Тони естествено. Никак не помня дати на събития, не мога да запомня на коя дата сме се оженили, но тези съм ги запомнила. На 8 декември получих имейл да изпратя паспортите, за да положат визите. На следващия ден ги изпратих и коренно променихме плановете. Иван няма да си идва, ние отиваме. Визите с които ставаме постоянно пребиваващи важат една година. Нали, за да можеш да напуснеш работа, да продадеш имот примерно, въобще да си оправиш нещата. Паспортите се върнаха за една седмица.Не знам дали ще ми повярвате, но аз, Теди и Тони за около 10 дни се опаковахме в два куфара и една раница и в джоба си имах $50. В този вид кацнахме в Торонто на 20 декември. Теди беше на 15г., а Тони на 5 януари стана на 5 години.

ПП. Основното ми притеснение беше, не къде, а КАК ще заживеем ПОСТОЯННО заедно, което се оказа не толкова трудно. Та така и до днес, четири години по-късно. Както и да го гледам, да живеем пълноценно заедно от четири години и да имаме дете на девет години е странно, но знам и за по- странни семейни отношения.

ППП. През всичките тези години и до днес, Теди и баща му поддържат нормални отношения между дете и баща, а и ние с баща му имаме едни цивилизовани отношения.

ПППП. С Тина забременях около три месеца след пристигането ни, по спонтанния начин.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s