Той висеше под купола на цирка надолу с главата, закрепен с краката си на неголяма метална стълбичка, която от своя страна се въртеше около център. В това положение акробатът поставяше на главата си специална примка. Под него партньорката му нахлузваше другия край на примката. Следваше тласък на телата за придаване на движение. Неговите крака с наклонената стълбичка описваха широка окръжност, а нейното елегантно тяло започваше да се върти около собствената си ос все по-бързо, докато формите му се загубваха и под лъчите на прожектора се очертаваше гладка като паметник бронзова фигура. Спускат ги с въжето надолу и двете тела, описващи три движения, под напрегнатите погледи на зрителите бавно достигат земята. Едва тогава се чуват ръкоплясканията, след като публиката си е поела дъх.
Семейната двойка акробати имаше затруднение. След три дни циркът щеше да замине на дълго турне из Унгария. Синът им учеше в интерната край града, вече в шести клас. Искаше им се да го вземат със себе си, но да краят на учебната година оставаха още двадесет дни. Момчето не можеше да напусне току така училището. Трябваше НЯКОЙ да разреши.
-Иване, нали казваше, че се познаваш със зам-министъра?
-Казвал съм, че го познавам, но не съм казал, че мога да отида при него.
-Защо?
-Защото там има приемни дни и второ, нали знаеш колко съм притеснителен пред началници. Впрочем, не е ли по-добре, ти като майка да отидеш при директора? Поне ще ти каже от кого да искаме разрешение.
-Ох, преди там директорът беше жена, а сега е мъж. Винаги съм се страхувала от училищните директори. Все ми се струват строги и непревземаеми. Може би пазя изкривен спомен от моите ученически години, но така е…
-Хайде да хвърлим чоп, кой да отиде.
Като не намери монета, акробатът Иван извади кибрита от чекмеджето и каза на жена си:
-Тази страна е твоя, тази- моя.
Подхвърли кутийката над масата, а тя взе че падна на тясната си страна.
-Ура, двамата отиваме, развесели се жена му и като сключи ръце около врата му се завъртя около него.
-Добре, ами с празни ръце ли ще отидем?Възпитават ни детето, грижат се за него, а ние- като готованци.
-Да вземем бутилка коняк? Не, не върви! При циркови артисти и при учители това не е внимание. Букет цветя!
-Много хубаво- съгласи се Иван. Само че ти ще влезеш, мен ме дострашава, да не ме изпита по някой предмет.
-Това е да си акробат! Смелост и страх в едно лице- засмя се тя и погледна мъжа си с онова женско превъзходство, което означаваше “ с мен няма да пропаднеш”.
Автобусът ги стовари до сами интерната. Изкачиха се по стълбището, тя малко напред с букета в ръцете, той малко след нея.
-Заповядайте, моля!
Старият директор стана и поднесе стол на гостенката. Скромното манто с кожена якичка не можеше да скрие правилните и стегнати форми на младата жена. Тя седна на края на стола и притеснението я обхвана. Почувства се ученичка, току що извикана в дирекцията за някаква поразия. И този учителски поглед, уж мек и приветлив, а сякаш надниква в душата ти.
-Слушам ви- подкани я той.
-Аз…аз съм майката на Любомир от шести клас…
-Зная го. Добро момче. Вчера му гледах оценките в дневника.
-Имаме едно семейно затруднение. Ние сме циркови артисти. Заминаваме след три дни на турне в Унгария. Искаме да вземем детето с нас, но годината не е завършила. Моля ви, кажете какво може да се направи?
-Да, да… разбирам ви. Наистина е трудно в края на годината. Ще потърсим приемливо решение. Бъдете така любезна, разкажете ми нещо за цирка, за вашето изпълнение, за програмата. Ще ми се да заведа децата преди да сте заминали.
Старият училищен директор извади лист и запремята черната химикалка в ръцете си.
Цирковата артистка се успокои. Усети, че става красноречива, защото рядко и се случваше да я питат за нейната работа. А старият директор умееше да слуша, очите му бяха не така строги, циркът очевидно го интересуваше.
Когато тя свърши, старият директор стана из зад бюрото си и я попита;
-Извинете за нескромния въпрос, но на колко години се омъжихте?
-На осемнайсет- отвърна артистката, изчервявайки се леко, защото и се стори, че точно това е поразията, зарад която са я извикали в дирекцията.
-Ето заповядайте, това е свидетелството за завършен клас на момчето ви. Давам ви го при едно условие.
-Да?
-Ще вземете учебниците със себе си и до края на годината ще занимавате детето по два часа дневно. Споразумяхме ли се?
-О, разбира се!
-Да не забравите букета.
-Но…той е за вас.
-Искате да кажете за учителите. Благодаря за вниманието. И поздравете вашия мъж.
-Той е тук, зад вратата.
-Така ли? Защо не влезе?
-Малко се притеснява…
-Надявам се ще ме запознаете с него?
Като пропусна артистката пред себе си, директорът излезе във фоайето. Красивият млад мъж, който мачкаше в ръце бомбето си, бе удивен, когато възрастният побелял човек стисна ръката му и каза:
-Пожелавам ви успех по време на турнето.
На другия ден, след последното представление, когато прожекторите угаснаха и цирковата арена остана празна и малко тъжна под купола на шапитото, един от служителите на цирка почука на фургончето на двойката акробати.
-Иване, Мариче- това е за вас. Подаде им един разкошен букет от рози. Върху картичката а акуратен учителски почерк бе написано: “От поклонниците на вашето изкуство при интерната за деца и юноши.”
Така, във фургончето на двойката акробати, малко преди турнето за Унгария, букетът рози измести едно притеснение.
Автор: Йордан Рангелов, някъде през 80те.
Expat Bulgarian Mum 