Expat Bulgarian Mum

От дистанцията на времето и много анализи, защо моето бебе/първото/ беше толкова ревящо, неспящо, нервно и всичко друго, което започва с не, дори първата му дума беше НЕ, установих, че причината съм била АЗ. Да, с абсолютна сигурност смятам, че причината съм била аз. И не казвам, че за вашите ревящи бебета сте виновни вие. Това, което искам да кажа, че е много тъпо да се набива канчето на една майка как не може да се справи с ено ревящо бебе. Ето и защо мисля така.

Проблем първи. Бях слушала истории как майката, като си гушне бебето и…любовта, едва ли не, потича. Нищо подобно не се случи. Взеха ми бебето и го отнесоха. Както и да е. Вкъщи седях гузно и се чудех кога ще заобичам това НЕЩО. Вече две седмици не можех да се обърна към него по име, “зайче”, или нещо там друго. То беше бебето. Чувствах вина, реших че ми има нещо, че съм психопат. Сигурна бях, че съм ненормална и се чудех вече как да го съобщя на близките си.

Един ден бебето се дереше както обикновено и майка ми ме попита “Защо плаче?”.

Аз с невярващ поглед почти изкрещях “От къде да знам, по дяволите?”.

Майка ми каза“Спокойно. Майчиният ти инстинкт никакъв го няма. Но ще дойде.”

Освен че при някои жени инстинктът се събужда постепенно, аз го бях и блокирала, защото исках да бъда перфектна майка. Слушах и изпълнявах дословно съветите на педиатъра/един от тях беше хранене на точно 3 часа/, слушах бабите−“остави го да пореве, да се научи”, четях книги за бебето.

В резултат детето ми е ревяло, че майка му иска да наложи режим, защото така трябва, без да се съобразява с неговите нужди. Защото изобщо не можех да разбера какво иска. Защото всички ми казваха, че нищо не знам и трябва да слушам безумните, остарели или откровено тъпи съвети. Защото вярвах, че другите знаят по-добре. И много други защото…

Но не е само това. Проблем втори. Бях кълбо от нерви. И как иначе−с почти постоянно ревящо бебе, спящо само навън. В допълнение се чувствах нещастна. Аз съм спокоен човек. Външно нищо не ми личи. Даже ме определят като непукист. Не споделям, не казвам какво чувствам, мълча си и страдам вътрешно. До сега само майка ми е успявала да напипа какво ми е. Всъщност, просто съм интроверт.

Ако сте екстроверт и живеете с интроверт или имате близък такъв, моля ви, спрете да го наричате темерут!

Така си живеех, в нещастие, и не знаех как да изляза от това състояние. Вече, започвах да си мисля, че товае майчинството, защото ако малко се опитах да се оплача и да получа мъничко съчувствие, чувах:

“Стегни се. Другите майки как се оправят. Гледане на дете не е лесна работа.”

“Лигавиш се. Не си нито първата, нито последната майка с ревящо бебе.”

“Е, ти какво си мислеше, че ще е. Ще изтърпиш.”

Боже, спрете се бе!! Тези реплики само ме набутваха още по-дълбоко в дупката.

Една нощ скочих от леглото, запалих лампата и събудих мъжа ми. Казах, че ми мърда половината глава, а другата половина ми е изтръпнала.

Мъжът ми ме гледаше опулено и само каза: “А защо запали лампата?”.

Очевидно смяташе, че съм мръднала.

След този случай реших, че не искам да влизам в лудница и отидох при личния лекар. Той ме прати на невролог. Неврологът каза да оставя бебето за няколко дни, за да си почина.

Супер! Как не се бях сетила! Освен, че нямах такава опция.

Някои ще се запитат защо не съм отишла на психиатър или поне психолог.

Да, защо? Защото не знаех, че имам Следродилна депресия. И никой друг не беше забелязал.

Как разбрах? Майка ми не можеше да ми помага, а и не исках, защото присъствието на баба, ако не депресия, то нервна криза може да ти докара без проблем. Но идваше от време на време да ни види  и да се порадва на бебето.Този път се беше умълчала и се опитваше да не ме дразни. Аз си правех някакви неща, тя се занимаваше с бебето и ми хвърляше по един поглед. Очите ми плуваха,но се сдържах да не заплача. Това го правех насаме/ с бебето,де/. Имах буца в гърлото. Без да знам защо. Накрая дойде до мен, наведе се леко и тихо, сякаш да не чуе бебето каза:

“Имаш следродилна депресия.”

Та така. Не случайно обърнах внимание на майчинския инстинкт, защото смчтам, че той е основен за отглеждане на децата ни, а никой не ти казва как да го чуеш. И че понякога отнема време. Напротив, всячески го заглушават със съветите си и как ти нищо не знаеш.

Отдавна се научих да слушам инстинктите си. Намерих хармонията. От години не ми се е случвало да имам буца в гърлото. И с второто, и с третото бебе не съм изживяла нищо от това, което изживях с първото.

Не следвам книги, правила, графици,съвети. Имах и имам спящо, весело, спокойно бебе. Наслаждавам се на майчинството и бебешкия период. И пак казвам−смятам, че първото ми бебе беше ревящо и нервно, защото аз бях такава. Липсата на  хармония се отразява не само на нас, но и на децата ни.

Това бебе ме научи на много неща. Често казвам, че с него съм допуснала всички възможни грешки. Вече е 15-годишен младеж и да, много го обичам и се гордея с него.

Само се надявам, че не съм му нанесла непоправими щети от този за мен и него кошмарен период. Може би природата го е измислила така−да не си спомняме нищо от бебешката възраст. Поне с това се успокоявам.

С две думи това, което искам да кажа с този текст е:

Спрете да обвинявате изморените, изтрещели, недоспали, неадекватни майки как само се лигавят и оплакват. Не знаете какво им е. А и не искате да знаете. Ако не можете да предложите съчувствие или помощ, просто замълчете.

ПП. Надявам се, че ще дойде време, когато следродилната грижа ще бъде адекватна и още в родилното отделение ще се дава информация за следродилната депресия и най–важното , контакти за помощ. А защо не как работи майчинският инстинкт.

Мама на Теди/15г./, Тони/6г./ и Тина/4 месеца/