Честно, направо се потрисам като го чуя. Често попадам на мнения, как хората замечтано си спомнят за своето детство и съжаляват, че децата им няма да имат тяхното детство. От тези от аналоговото поколение, от които съм и аз.
Помните ли как и на нас ни казваха, че сме невъзпитани и разхайтено поколение. Различно от вашето детство не значи липса на детство.
И какво му е лошото на детството с интернет и смартфон. Аз лично смятам, че всяко следващо поколение е по-читаво от предишното. Наистина го мисля. Мисля и че са по-умни. Наблюдавам децата си и приятелите им. Наистина мисля, че са по-умни от нас на тази възраст.
Не знам за вашите деца, но моите деца не са зомбирани от компютрите. Играят и навън, срещат се с приятели, карат колело, ритат футбол, ходят на лагери, на ски, водим ги в чужбина. Даже мисля, че тяхното детство е много по разнообразно и приятно от моето. Не като мен до Китен и обратно и то си беше 3 дена път с камили, а и ми ставаше лошо в автобус, ако въобще може да се нарече автобус нещото, с което се таралянкахме.
Не виждам нищо лошо в технологиите. Много бих искала в моето детство да имаше интернет. Само трябва да ги научим как да го ползват безопасно, също както ги учим да пресичат улицата. За разлика от България, където в училище „технологии“ е мръсна дума, тук те са още от предучилищна група. Има и таблети и компютри в училищата и ги учат на неща съобразени с възрастта им. Така наречената дигитална грамотност започва от ранна възраст и аз не виждам проблем в това.
Нищо им няма на днешните деца. Родителите са сбъркани. Всичко, което не ви харесва в днешните деца, идва от родителите. Тези родители, които бяхме деца в онова безгрижно време. Тези родители, които като деца, играехме без надзор до късно, без телефон, без интернет. Аз си харесвам детството, щото си ми е моето детство. Но ако мога да обобщя детството си с две думи, то е- недоимък и естрадна музика. Ако трябва да го повторя, не благодаря.
Много хора обясняват, как сме били свободни, щото сме играли на улицата без надзор. Моя прочит е друг. Не бяхме свободни, а бяхме на самотек. Щото нямаше как иначе. Моите родители бяха учители, и да и през лятото учителите ходят на работа, а ние нямахме баби.
Ненавиждах детската градина. Не обичах да спя след обяд, а беше задължително. Лежиш и стискаш очи, няма не искам. За храната си знаете каква гадост беше, помня и заплахата, че ако не си изядеш всичко, ще ти го изсипят във врата. В резултат всяка сутрин се дерях колкото можех и се дърпах като магаре по улицата. В някакъв момент на майка ми и писна да ме влачи и се споразумяхме да стоя вкъщи сама докато са на работа. Бях на 5. Съгласих се, но беше ужасно, защото ме беше страх. Родителите ми тръгваха на работа със заръката да не отварям на никого. Разтрепервах се, ако се звъннеше на вратата или когато започваше да се стъмва. Друго не помня от стоенето сама вкъщи. Ами предпочитам да не ме оставяха сама, но нямаше кой да ме гледа. Понякога ме взимаха на работа и цял ден висях в учителската стая, която беше ужасен лисичарник, защото яко пушеха вътре учителите.
На 6 години тръгнах на училище. Спомените ми от училище са общо взето мрачни. Безмислена фисзарятка докато още дори не си се събудил, чавдарчета, пионерчета и за разнообразие на празник на караул на някой паметник, в студа естествено. Помните ли онзи поздрав Бъди готов! и отговора е Винаги готов! с вдигната дясна ръка над челото. Винаги се чудех за какво трябва да сме готови. Никой не ми каза, а и не смеех да питам.
Но сега за игрите. Да, играехме на народна топка, на ръбче, на стражари и апаши. Но, тези игри хич не минаваха без инциденти. Скоро си говорихме с приятелка, че това време си беше естествен подбор. На стражари и апаши се играеше по строежите. Никак не беше безопасно. Имаше от време на време някой набучил се на някое желязо. Между махалите имаше боеве с камъни. Това безобидно ли ви се струва? Не беше. А за играта на фунийки. Слагаха карфици и едно момче беше уцелено в окото. Имахме си къщичка на едно дърво. Докато не се счупи един клон и едно дете не падна. Размина се само със счупена ръка и отрязаха дървото. Оказа се изцяло кухо.
Повечето момчета преминаха през детството с някой счупен крайник. Ходехме да крадем череши по дворовете и цветя от парковете. Това приемливо ли ви се вижда сега?
Имаше една жена в квартала, която бяхме решили, че е луда. Ходехме да берем джанки от двора и и да я замерваме с разни неща. Като се покажеше, бягахме и крещяхме, че е луда. Това приемливо ли ви се вижда? Честно, не знам жената луда ли е била или не, но сме я подлагали на ежедневен тормоз и вероятно нищо не е могла да направи.
Момчетата редовно тормозеха и котките. То не беше боядисване на котки, връзване на тенекии на опашките им, та чак до паленето им в контейнерите за боклук. Това приемливо ли ви се вижда сега?
Ох, а като чуя как не се крадяло, да бе да. Крадеше се всичко и веднага.
Нашите ми купиха колело. Не колело, а Балканче, щото само приличаше на колело, но тежеше колкото кола. Но излизах винаги със заръката да не остава без надзор. Един ден го оставих във входа на блока, докато изтичам до втория етаж, грабна ключа си и пак тичешком се върна. Балканчето го нямаше. Същата съдба ги сполетя и ролковите ми кънки / с каишки, дори не бяха с обувки/. Бях ги оставила под една пейка, докато играем с децата на нещо. Изчезнаха. Естествено, не получих нови колело и кънки, защото наще не можеха да си ги позволят отново, а и аз не съм си опазила нещата. Чудесен урок, няма що.
Какво друго от детството ми. А, да, всяко лято ходех на лагер на морето, защото нашите не можеха да съберат пари за семейна почивка, а и нямаше кой да ме гледа. Чудесно си изкарвах. На бунгала, обикновено в мизерни условия, натъпкани по десетина човека. На един лагер в Поморие, не помня каква е била сградата, но имаше стая с 34 легла. Помня, понеже, тези от по-малките стаи ходехме да я видим, че дори за нас не беше за вярване. Другия вариант беше в някое училище, където в класните стаи вместо чинове бяха сложени легла. И нищо друго. Помня, че това беше във Варна. Господи, идея нямам къде сме се къпали и въобще къпали ли сме се в това училище. Точно този лагер ще го запомня като доста травмиращ. Бях някъде 1ви или 2ри клас и слава Богу, този път бях с брат ми, който е по-голям. Намериха ми въшки и искаха да ме острижат гола глава. Голямата моя гордост, а и на майка ми, беше хубавата ми и дълга коса. Аз се разревах и брат ми, не знам как беше убедил учителката да се обади на майка преди това. Стана голям скандал и в крайна сметка не ме остригаха /предполагам защото майка ми беше тяхна колежка/, а другите деца с въшки бяха остригани, което беше много гадно. Я си представете сега да ви върнат детето остригано от зелено училище.
В тези лагери/ лагер си е съвсем точно като се замисля, имаше си и строева подготовка/ Та и там имаше спане след обяд, а моята ненавист към това спане си стоеше. Майка ми винаги уговаряше учителките да не ме карат да спя и за сметка на това ми намираха работа. Така на един лагер, всеки следобед преписвах някакви списъци с имена. Голям кеф. На друг лагер ми връчиха да се грижа за тригодишното дете на едната учителка във времето за следобеден сън. Явно и то не е обичало да спи. А аз не обичам да се занимавам с деца. И сега не обичам деца, само моите де. Та, веднъж ми беше скучно и излязох от лагера повлякла малкото на някъде да се разхождаме докато другите спят, без разрешение разбира се. Не знам колко сме се мотали, но ни откриха и аз отнесъх скандал за безотговорното ми поведение. Много мило. И с какъв акъл поверяваш 3 годишно на 10 годишно? Какво са очаквали да направя?
Въпреки всичко, смятам, че имах що годе хубаво детство, защото тогава тези неща не ми правеха впечатление. Сега си давам сметка какви идиощини е имало. Нищо не ми липсва от тогава. Само мама и татко.
И се радвам, че моите деца имат друго детство. Тяхното си детство в тяхното си време. И пак ще е хубаво.
Expat Bulgarian Mum 